Трявна лого

Войната в човека и човека във войната

15-12-2020

 

Изповеди за Първата световна война

Ирина Димитрова
СМРЗИ-Трявна

 

This text is reviewing the dairies of two people from Tyavna who took part in the First Wold War, and fought on two different front lines. The first one is Bogomil Daskalov in the headquarters of the First Army. In his dairies, he describes all events day by day days as "Memories of The War. 1915 ", and he shares stories from the time working as a teacher in Zaječar, Serbia in the period 1915-1918.

 

The other: Ivan Georgiev takes part in the war as an officer of the 33rd Svishtov Regiment. His notes cover the period from 1917 until the end of the war in 1918. This article sums up the emotions of the two men as humans involved in a war.

 

 

През 1914 г. в света е на ход Първата световна война. Убийството на австро-унгарският престолонаследник в Сараево на 28.05.1914 г., е причина за активизиране на Великите сили, обединени в две коалиции – Антантата (Съглашението) и Тройния съюз (Центалните сили).

 

Във войната участие вземат 33 държави, разпределени в тези две военни формирования. Мобилизирани са около 70 милиона души, а човешките загуби възлизат на над 15 милиона. Това я прави една от най-жестоките и смъртоносни битки в световната ни история. В тази война е въвлечена и България, която поради своето географско положение е ухажвана както от Антантата, така и от Тройния съюз. Щедрите териториални обещания на страните от Съглашението (цяла сръбска Македония и дори част от стара Сърбия, поправка на границата с Гърция, връщане на южна Добруджа и дори завземане на северните територии на областта, в случай, че Румъния се намеси във войната на противниковата страна, а така също и поправка на границата с Турция), накланят везните в полза на Тройния съюз и през есента на 1915 г., правителството на Васил Радославов присъединява България към Тройния съюз. Формира се главното командване начело с ген. Никола Жеков, а под бойните знамена са призовани над 300 000 войници и офицери. България дава над 17% от пълноценното си мъжко население, наред с обози и помощни части. Процент, който не достига нито една от воюващите във войната държави. Като съюзник на Германия в тази война, българските войски са изцяло под прякото подчинение на германското командване. Те настъпват по цялото протежение на границата със Сърбия, по долините на реките Тимок и Нишава.

 

През м. август 1916 г., Румъния се намесва във войната, а през септември, български войски навлизат в Добруджа. Макар и след успешни военни операции, българската армия е изправена пред фалит. Споразуменията между Великите сили, водят България до тежка катастрофа. България губи Беломорска Тракия, в полза на Гърция са Западните покрайнини, и Струмишко в полза на Югославия. Страната ни излиза от войната с 104 146 км2 територия и население наброяващо 4 396 000 души. Народът ни изпада в мизерия и глад. България не постига националния си идеал, несправедливия Ньойски мирен договор оставя под чужда власт множество наши сънародници, а жертвите надхвърлят 150 000 души. Сред тях има загинали и около 100 души от Трявна и Тревненско.

 

В настоящото съобщения ще представя дневници на двама тревненци, участници във войната. Двама учители, които освен, че вписват своите преживявания на фронтовата линия, отделят внимание и на човешните терзания, емоции, преживелици, описвайки своята вътрешна борба.

 

Като интелектуалци, с богата култура и душевност Богомил Христов Даскалов и Иван Георгиев Иванов описват чисто човешката страна на войната. Хората, със своите съдби, които стават част от плановете на Великите сили за преразпределяне на света.

 

 

Първата световна война заварва Богомил Даскалов като учител в с. Люта, Врачанско: „10.ІХ. в 10 часа сутринта се обяви мобилизацията.... 10.09. Излязвам от час по отечествена география в ІІІ кл., току що бях открил урок за границите на България... Излязвам и барабанът бие  за обща мобилизация. ...13,14, 15...до 24.ІХ все се гласяхме за ходене и все отлагахме. Числя се към парковата рота на 3 бригада.” Проследявайки пътя на войската става ясно, че паркова рота, към която Б. Даскалов се числи, принадлежи към 6-та Видинска пехотна девизия.

 

Към края на септември 1915 г. основните въоръжени сили са предислоцирани, като Б. Даскалов влиза в състава на Първа армия, която от Брягово, към Кула, Белоградчик Цариброд и Трън трябва да преодолее Сръбската отбрана по р. Дунав и границата с България, след което да се насочи и завладее Тимошко и Поморавието (Парачин, Алексинац и Ниш).

 

Б. Даскалов е в щаба на ротата и това му дава възможност да описва  по дни пътя на войсковата част, към която пренадлежи, местата от където преминават и дори в дневника си да илюстрира описаното в текста.

 

Ротата тръгва от Враца, през с. Сумер*; гр. Фердинанд,** от Берковското шосе, към към с. Бели мел,*** с. Долни Лом,**** с. Средогриф в посока гр. Белоградчик. Според първоначалния план изглежда в Белоградчик ротата е трябвало да пренощува, но се оказва, че пристигайки тук, те заварват града пълен с много ранени войници от вр. Връшка чука, (5. Х. 1915 г. нов стил) с. Калугер, от където си купуват хранителни продукти, след което пътувайки по шосето за Видин , преминават към с. Александрово и Гурково, близо до Влабол. Тук срещат крепостен легион, който заминава за Лом. Нощуват в селището, а гостоприемството и грижите за болният им спътник  на хазяйката, в чиято къща отсядат, впечатлява Даскалов. Близо до гр. Сула срещат паркови артелерийски взводове, предвождани от майор Иванович. Потеглят за Брягово, разположен на р. Тимок, на самата граница със Сърбия. В западна посока, според Даскалов са чуват топовни гърмежи, вероятно предизвикани от австрогерманска офанзива. Край града са разположени многобройни обози и болници с много ранени, пристигащи най-вече от гр. Кула, „глад и мизерия”. В записките си за ставките за храна, Даскалов намира, че войниците в продължение на няколко дни от 02 до 09.Х са се хранели само с „варен боб с мас, изпържена с лук...”, в същото време в щаба храната е доста различна - вкусна и питателна – „варихме си пълнени чушки с месо” . На 11.Х., българската войска превзема Неготин. Нашият герой е свидетел на тази атака, макар да я съпреживява, без да взима участие в нея: „В 10 часа започна усилен бой. Отидохме от близкия хълм да гледаме. Гърмежи от оръдия и пушки ечат. Светкавични пукания на шрапнели. Нашите напредват. Красива гледка.  От три страни нашата артилерия обстрелват един връх. Кавалерията бързо бе извикана и замина за атака...” В подкрепа на факта, че между 10–19 октомври 1915 г. беломорските ни селища като Порто Логос, Дедеагач и др. са подложени на нападение от страна на Съглашенските войски, под датата 12.Х.1915 г., Даскалов споменава за руско нападение над беломорските ни градове, а няколко дни по-късно констатира: „англофренците направили десант на Бяло море. Там не ни е добро положението...”. По пътя за гр. Неготин войската среща много бежанци с развети бели знамена, най-вече жени и деца. Гледката впечатлява учителя, който е потресен от позора и разрушенията, на които става свидетел. Гр. Неготин, по спомените му е красив, с красиво и голямо училище, което за съжаление е разрушено, а наоколо се виждат скъсани и разпиляни книги. За един учител вида на книгите предизвиква възмущение и недоволство от пълния безпорядък, който заварват там. Насред площада на града му прави впечатление паметника на „сръбски владик Душан”, а срещу паметника на площада се намира красивото и голямо здание на училището. Сред множеството разпилени и унищожени книги, Даскалов открива една карта на Сърбия, която отнася като „плячка–трофей”. С възмущение описва факта, че войници и офицери започват да плячкосват всичко наоколо. Бедността и покрусата в хората е толкова голяма, че човешките страсти минават всякакви морални граници. Ужасната действителност на ежедневието бива приемана за нормална от хората, които с поведението си много пъти се опитват да притъпят страданието и мизерията, болката и унижението на случващото се: „Ужас! Жени продават телата си!”. Даскалов се впечатлява от видяното, но същевременно се опитва да оправдае  и да намери обяснение на действията на „жертвите” в тази война. Защото в една война жертви са не само обикновените хора, но и войниците, които са въвлечени в тази игра между Великите сили, подлъгани с мисълта за националния идеал. Пътят на войниците е насочен на юг от Неготин, пеша към Зайчар, през с. Салаш, където остават да пренощуват. Отново описва мизерията и недояждането сред войниците.  Преминавайки през красиви, големи, но опустошени села отново срещат бежанци с бели флагове. В щаба дори получават и разпореждане на местата през които преминат да се окичват домовете на хората с българското знаме.

 

По пътя за Зайчар, Даскалов се възхищава на красивата природа: „Красота! Обширно поле и великолепен хълм с лозя и градини...” Наближавайки Зайчар първото нещо, кото му прави впечатление са военните казарми, в които са разположени сръбската пехота и артилерия. Самият град Даскалов описва като красив, но сравнен с Неготин е по-разрушен. Забелязва хубавата телеграфо-пощенска станция и сградата на Окръжното управление.

 

Почти навсякъде в дневника си, учителят изказва своето възмущение от поведението на войниците, които според него използват всяка минута свободна да пият вино и да рушат дюкяните. Времето е лошо, дъжд, студ и кал, цялата войска пътува за с. Вратарница, където се налага да остане за през нощта, поради факта, че моста над р. Тимок е разрушен от отстъпващите сръбски войски към Княжевац. Там лично командващия първа армия ген. Климент Бояджиев идва, за да провери до каква степен върви неговото поправяне. Често по пътя виждат множество накъсани и унищожени телеграфни жици, с цел затрудняване на комуникациите. Пътят на ротата минава през т.н. Кралево село, където намират болница с множество ранени войници от 23 полк. На път за Княжевац, остават да пренощуват в околностите на града, където се намират много обози, войски и града е пренаселен от войскови части. Б. Даскалов описва картината, която заварва – наводнението от р. Тимок, разрушено училище с разпилени пособия, хубав и голям площад с паметник, църква, запазена, в която най-впечатляващото за него са гробовете на наскоро загинали войници и копаещият се нов, за друг офицер. Времето е лошо, обстановката и атмосферата подтискащи. Навсякъде мизерия, глад, разрушение. На фона на всичко това, учителят не пропуска да се похвали с добрата храна, с която се гости щаба на ротата.

 

На път за Ниш, ротата се сблъсква с няколко общи гроба на върха на хълма над Ниш – за 40 за 20 за 15 души. С неприязън разказва за оголени и ограбени трупове на войници „нашият войник е мародер” Ротата на Б. Даскалов достига Ниш дни след сражението от 22–23.Х.1915 г., когато българската армия влиза победоносно в Нишката крепост, вземайки огромно количество военни трофеи – оръдия, боеприпаси и др. Даскалов е потресен от гледката на димящи и опожарени села и претъшувани, ограбени от българите, трупове на сръбски войници. Навсякъде по хълма намират пръснати гилзи и куршуми: „Научих, че тая нощ [23.Х.1915 г. – б.м.]   там е било сражение... Това личеше от многото гилзи и куршуми, разпръснати по пътя... Тук, на тоя връх по който ходя аз е било укрепеното място на сръбските части. Личаха купчини камъни натрупани за прикритие на пехотните вериги... Търкаляха се и сандъчета с патрони неупотребени. Трупове тук имаше безобразно бяха простряни (пръснати) по земята. На 50–60 крачки се виждаха наши войници и един свещеник да опява труповете на 16 български войници...”.

 

Гледката, която заварва Даскалов там е потресаваща – трупове на войници, разгърдени, ограбени със събути обувки и разкъсани и обрани дрехи. Тук сред множеството трупове забелязва около един войник илюстрована картичка, която провокира любопитството му. След като я изчита, става ясно, че тя е от съпругата на убития офицер. Даскалов решава един ден да успее да намери въпросната жена и да й предаде малкото лични вещи от съпруга й, които намира разхвърлени около трупа му. Това все пак се случва след около две години, когато Б. Даскалов е учител в Зайчар.

 

Месец след мобилизацията, ротата заминава за гр. Алексинац - северно от Ниш, а за жалост действителността е еднаква навсякъде - бягащи хора, разрушения, поквара, и грабежи. Идвайки в града, на Даскалов му прави впечатление приличния вид на селището, което във времето на идването на ротата се намира под постоянен артилерийски обстрел. „градът е в приличен вид. Кафенетата пълни с граждани и жени пият ракия и кафе. Всичко си е в порядък, защото нашите хункузи още не са дошли. Граждани и гражданки разговарят...”   Споменава, че австрийските войски са в близост до Алексинац, където ще се съберат двата фронта.

 

В записките на Даскалов прави впечатление, че той споменава за близки прятелски отношения мужду сърби и българи. На самата фронтова линия, когато над главите на войниците падат куршуми и шрапнели, учителя намира скривалище при „един български войник ... и при него 10-15 души сърби цивилни и наши войницида лежат от даден знак...” Разказът му продължава с описание на една нощ, когато трябвало да нощува в болница, но изправен пред избора да спи в студена стая без прозорци, „...реших да отида при ранените сърби да спя на топло и другарски. Отидох! Спах с ранен български войник...”.

 

С известно безпокойство Даскалов съобщава за разтрел на шестима български войници, обвинени в бягство. Липсата на продоволствия за войската довеждат до недоволство в редиците на войниците, а населението търси стоки за реквизиране. От с. Житковац, ротата трябва да се качи на жeлезницата Ниш – Белград. На брега на р. Морава, срещат прегладнели германски войници, които молят нашите за хляб, обяснявайки им подробности за Сърбия. Благодарение на факта, че Б. Даскалов знае немски език, общуването става възможно.

 

На 2 ноември заминават за Прокупле, а девизията се насочва към Лесковац. В Прокупле ротата на Даскалов среща много войници - сърби, чехи, хървати. Наред с германските се виждат и български знамена, а „...наши и германски и австрийски войници влизат и безнаказано ограбват...... Прокупляни се радват на българската войска и молят да останат под българско.”  Известен е факта, че по време на войната Прокупле е под български контрол. Подробно Даскалов описва пътя, по който войската се придвижва. Пътят към Лесковац преминава през селата Орляно, Кочани, Брестовац, Поковац, Липовац, Печеневце, Дружане, Прибой, Чекмин, Винце.

 

Учителят отива да събеседва с войниците от 52 полка за войната и що е това, за смисъла и човешкия живот. Човек, казва той се увлича от настроението на тълпата, а войната е средство в историята на човечеството. „...Има признаци вече на уплаха у нашите военни. По темперамент ние сме сприхви – бързо се опустясваме и бързо падаме духом. Още не сме се наситили на плячки, на победи...” Човешките терзания в дневника относно ежедневието по време на войната са много. Авторът им не само е част от случващото се на бойното поле, но и твърде образно описва състоянието на войниците, техните преживявания, емоциите, които макар и скрити дълбоко в душите на хората, тръгнали да се сражават остават скътани и ги крепят за едно по-добро бъдеще, човешките емоции и отношения, които не са подвластни на политически разпри, а в любовта няма врагове и приятели: „...видях сватба на българин със сърбойка...,” както и действията по снабдяването с елементарните битови необходимости: „...войника с привързаните крака ... – дадох му опинци и му взех ботушите и му дадох 20 ст. Блаженни нисшите духом...”.. Вероятно на войника никога няма да са му нужни повече ботуши, които ще са крайно необходими за Даскалов.

 

В началото на военната кампания срещу Сърбия, щаба е преместен от Белград в Ниш, който е и временна столица на Сърбия. Даскалов е впечатлен от зданието, в което се помещава щаба на първа армия и това е сградата на външното Сръбско министерство.

 

Времето е лошо, студено и дъждовно. За това сърбите имали поговорка: „Като духне Кошава, смръзва Нишава”. Лошото време, не добрите битови условия и липсата на храна, довежда до ежедневно измиране на хора. Нещо, което тревожи Даскалов, който пък и от друга страна се възмущава от разгулното поведение на войниците, а освен това слуховете, че „България е на падане” подтискат духа на войниците.

 

В дневника учителят споменава за наредба в Сърбия, според която трябва да се изгарят всички сръбски книги, да се променят надписите на български, а мъжете от 18 до 40 годишна възраст да бъдат интернирани в България до демобилизацията, „...въобще да се задуши всичката сръбска култура (шовинизъм). Научих, че ....новобранците 40 набор да бъдат обучавани тук от нас...”.

 

Още в края на 1915 г., Даскалов записва в дневника си, че от в-к. „Утро” от 17.ХІ.1915 г. е прочел новината, че Румъния се готви за война. Факт е, че северната ни съседка се намесва във войната едва в края на август 1916 г., но явно времето на преговори и обещания е започнало почти година по-рано. На 23.ХІ споменава за падането на Битоля, Тетово, Призрен и за уведомление от коменданството, че „...всички сърби от 17 до 70 год. възраст се считат за военопленици...”

 

Въпреки, че са част от различни военни групировки, хората включени във военния конфликт общуват приятелски и непринудено, споделяйки мисли за хода на войната, радости и тревоги. А между българи и руснаци, отношенията не са като врагове, а приятелски: „...разговарях с руски пленници – колко добродушни славяни...”

 

На 1.ХІІ. войската получава заповед за отпътуване за Зайчар. По пътя обратно се натъкват на нови разрушения и опустошения. Пътищата са осеяни с трупове и скелети на хора и животни. В селищата - затворени и изпочупени дюкяни. Много от селищата, през които преминават са в неузнаваемо състояния - само с войници по улиците, а хората скрити по къщите. Сред населението върлува епидемия от петнист тиф и за предпазване на войниците се забраняват „сношенията”. В Зайчар заварват „обявление”, че е задължително в общината да се говори на български език. Започва масово преименуване: „много „ИЧ” , изменени вече в „ОВ” – фирми на български...”, защото и „...зайчарчани се признават за българи...”

 

Носталгията по дома и семейството, изостря сетивата на Даскалов за хората и заобикалящата го действителност. Децата, които стават безучастни и неволни свидетели на случващото се, сякаш примирили се с войната пазят детското си ежедневие, което прави впечатление на учителя: „Децата, обичат да си правят сбирки, колекции от:

  1. Разноцветни камъчета, които да могат да пишат по плочките.
  2. Дребни, твърди камъчета разноцветни.
  3. Книжки разноцветни – изрязват от корици на книги.
  4. Разноцветни бобови зрънца.
  5. Семена от разни растения.

 

Като човек, който е любител на книгите и цени всяка тяхна страница, Даскалов успява да вземе доста от изхвърлените от училището в Зайчар книги. Вероятно в една от тях, той намира следните данни за населението на Добруджа:

„Българи...............134 331

Турци .....................106 830

Цигане...................12 192

Татари.....................11 584

Румъне....................6 359

Гагаузи....................4 912

Арменци.................1 783

Разни.......................4 140”

 

Цитираното по-горе, идва като доказателство за българския характер на областта и още веднъж да покаже, че войната за бъларите е война за постигане на националния идеал и обединяване на териториите, населени с етнически българи. Провеждат интересен разговор с другите военни: „Жалко е положението на закоравял националист... да би България вземала и други Сърбия и Босна, Херцеговина и Черна гора и да се образува една велика Южна Славяния, макар и под скиптъра на Фердинанд...”  Тази идея, за създаване на Балканска федерация, не е чужда на българите още от времето на Възраждането, когато нейни привърженици са много от нашите идеолози–революционери като Г. С. Раковски и Л. Каравелов. Тя продължава особено широко да се популяризира в навечерието на Балканските войни и Първата световна война.

 

През 1916 г. след като се връща от полагаемата си военна отпуска в Зайчар, той получава повишение в чин „старши подофицер”. Наред с това обаче му съобщават и новината, че следствие министерски постановление, учителите, навършили 40 г. не подлежат повече на мобилизация. Освен това Даскалов получава и съвет да поиска учителско място в прогимназията в Зайчар. От септември 1916 г. Богомил Даскалов получава директорското място в прогимназията в Зайчар, а става също и председател на комисията по стопански грижи и обществена придвидливост (СГОП). Тези служби, които правителството създава още 1915 г., целят да ограничат разрастващата се спекула и да се нормализира снабдяването на страната със стоки от първа необходимост. Това за съжаление не успява да се случи, защото спекулацията като октопод се разпрострира навсякъде.

 

Понякога, воден от чисто човешки подбуди, войната в човека Богомил Даскалов е толкова силна, че той не само вътре в себе си, но и на яве се противопоставя и дори прикрива и не санкционира нарушителите – спекуланти сърби. За хората спечелването на средства за осигуряване на прехраната е жизнено необходимо и затова често се налага председателя на комитета по СГОП да си затваря очите пред закона: „Не дадох ход на всички съставни актове и така ощетих държавата – фискът!”

 

Престоят на Даскалов в Зайчар трае три години: „От 10.ІХ 1916 до 19 Х.1918 г. прекарах в Зайчар и Зайчарско, поради службата ми в комитета по прехраната, даже не можах да отида на смъртта на баща си”. Тръгва си последен от българските чиновници от Зайчар – болен от испански грип.[испанския грип е названието на световната пандемия от грип (инфлуенца), обхванала целия свят от 1918 до 1920 г. От нея загиват над 100 млн. души].

 

Прибирайки се в България, Даскалов става учител в Трявна на 6.ХІІ.1918 г., след близо едномесечно боледуване.

 

Като продължение в годините от протичането на войната по-надолу ще проследя и записките, които си е водил на бойното поле и още един тревненец Иван Георгиев. Неговият дневник обхваща времето от месец юли1917 г. до октомври 1918 г.